Когато Луната слезе долу
- Мога да запаля огъня – подхвърли Сивила и изсипа съчките пред Рони. Той не отговори и тя чевръсто ги заподрежда в конус. Раницата му беше разпиляна на поляната, с измъкнати жълто яке и спален чувал. До нея лежеше нелепият бастун с титаново покритие. Отсреща, високо над главите им, се издигаше монолитна скала. Отворът на пещерата зееше като ослепяло око на Циклоп – черно и бездънно. Недалече реката подскачаше и бучеше глухо. Денят отдаваше оскъдно светлина и водата вече тъмнееше сиво-синя. Само след час всичко щеше да се слее в плътен мрак и звуците щяха да изкочат остри и хапещи. Рони се присегна към огнището и с бавни движения започна да помага на Сивила. Пръстите му изглеждаха слаби и бледи до нейните - почернели и издрани от ровенето из треви и бодливи храсти . - Ако запаля огъня, бързо ще стане жар – отново предложи Сивила - Ако го запаля сам, по-бавно ли ще стане? – изстреля Рони и съжали веднага за сарказма. В спускането дотук Сивила п...