Вечеря за двама

  

Давид изгаси цигарата и изключи стартера на стария раздрънкан Форд. Моторът се изкашля няколко пъти преди да затихне. „Скоро ще ми трябва нова кола – каза си той и се поправи – Друга, не нова, за нова не можеше и да мечтае“. Сдъвка един ментов бонбон. Силия не харесваше цигарите. Измъкна се от Форда и трясна вратата. Всъщност я затвори леко, но както и да се затвореше тази кола, се чуваше дрънчене като от изпусната тенджера. Погледна отражението си в прозореца и намести вратовръзката, която беше завила леко надясно. Май трябваше да се обръсне. Имаше уморен вид. Прекара ръка през косата и намести бретона да стои послушен поне за малко. „Tака или иначе Силия ще ме приеме както и да съм облечен, дори и вонящ на долен бърбън и остър тютюн.“ Завъртя се на старите си черни кецове и тръгна към крайпътния ресторант. 

Денят се изсипваше зад езерото. “Кратерът”  гледаше на изток и лишаваше гостите на къмпинга от романтични залези, но никой не идваше тук заради залезите. Клиенти бяха най-вече рибари, дошли да хвърлят въдици през уикенда; любовници за тайни срещи и впиянчени семейни двойки, които си подаряваха няколко дни почивка на място, където можеха да се наливат с бира в кен, да си крещят, когато свърши пиячката  и да пушат марихуана без да се крият.

Kaто всяка неделня вечер през последната година Силия го очакваше пред входа на ресторанта.  Давид се зачуди дали, ако тя застане на прага, ще се събере в рамката на вратата. Беше огромна жена – висока и внушителна. Дори неизменното черно облекло не смаляваше мащаба. Беше си едра, мамка му.

- Здравей, Силия, как си? – поздрави я почти сърдечно.

Силия го гледаше втренчено, без да се усмихва, но той отлично знаеше, че се радва да го види; че го очаква от сутринта или дори може би от момента, в който си беше тръгнал миналата неделя.

Тя се отмести и го пусна в ресторанта. Както винаги беше празно. Веднъж попита защо няма други клиенти. Силия лаконично отговори, че в неделя вечер в крайпътен ресторант, няма посетители, но Давид няколко пъти беше виждал автомобили, които спираха на паркинга; хора, които доближаваха затворената врата и след като никой не се появяваше, потегляха по пътя си. „Ресторантът работи само за нас“ – осъзна той само месец след като неделните вечÉри започнаха.

Давид се насочи към дъното на помещението, където Силия беше подготвила маса, покрита с блестяща бяла покривка. Отгоре грееха запалени свещи. Другите маси стояха лъскави и голи, очакващи своите обичайни клиенти – шофьори на камиони и гости на къмпинга. Беше чисто. Силия подържаше безупречно заведението. Докато крачеше, усети с власинките на велуреното си сако как черните й немигащи очи не се отлепваха от гърба му. Настани се и я изчака да седне.

Беше висок мъж, но  седнал срещу нея се усещаше малък. Прокашля се и попита:

- Как беше седмицата?

- Нищо необичайно. Затварят къмпинга, краят не сезона е. Имаше само няколко семейни двойки. Октомври е, а всички искат прясна риба. Добре, че фризерите са пълни. Цяла зима ще е така. Който и да влезе, пита за прясна риба.

- Ясно – кимна Давид – Каква прясна риба си ми приготвила? – пошегува се той.

Силия замълча. Обичаше драмичните паузи.

- Пазачът налови няколко шарана. Разбира се, че имаме още прясна риба – тросна се тя.

Давид не се обиди. Знаеше, че пазачът вероятно е мръзнал поне две утрини на езерото, за да налови вечерята му.

- Да ти помогна ли със сервирането? – любезно попита Давид, очаквайки отказ.

Силия махна с ръка, надигна се и се понесе към кухнята.

Докато я нямаше, Давид погледна часовника си – бяха минали само петнайсет минути откакто беше спрял на паркинга. Навън мракът вече беше захлупил планината, езерото не се виждаше, оставаше само усещането за огромна паст, която дишаше хладно. Там долу имаше изхвърлени коли, изгнили лодки, всякакви боклуци, вероятно няколко удавници, а също и жертви на убийства, скрити завинаги от закона. И разбира се, пресни шарани.

 

* * *

- Давид, голям късметлия си, копеле! – изплю възклицанието през жълтите зъби Вадим и зарови пръсти в кофата с риба – Извадил си цели десет парчета.

Давид хвърли бегъл поглед в кофата на приятеля си, където се мъдреха два шарана. Вдигна очи към брега отсреща и насочи носа на лодката към кея.

- Имам добра стръв, снощи я замесих – почти се извини за постижението си.

Вадим присви алчно очи и запали цигара.

- Следващият път подготви и за мен. Аз ловя с някакъв боклук от магазина на Хари Младши, който ме лъже, че това е най-великата стръв за шарани. Ще му я завра отзад. Да видим може и да кълве там.

Давид не отговори. Вадим винаги купуваше най-евтината стръв и после беснееше, когато не му вървеше. Накрая получаваше половната от улова на приятеля си. Вече трети път идваха от тази страна на езерото и Давид беше доволен – за края на октомври, въпреки студа, рибата кълвеше. Поне неговата риба. Вдигна ципа на якето, вече минаваше късен следобед и въздухът рязко се обръщаше. Планината издишаше мразовито и дъхът й се плъзгаше по водата. Залепваше там остър и чуплив. „Може би един последен риболов следващия уикенд и после – чак през пролетта“, мислеше си Давид. Щеше да му липсва висенето с въдица в ръка. „Кратерът“ носеше името на някогашна каменна кариера. Беше огромна падина - на места дълбока над 50 метра, която след затварянето беше наводнена и превърната от правителството в изкуствено езеро. Бяха убедили местните, че така ще опазят района и ще развият туризъм. Разбира се, това не се случи. Фирмата концесионер получи право да разработва недалеч нова кариера, а туризмът беше жалък, какъвто беше и животът на хората тук.

Давид мразеше зимата. В малкия град нямаше избор на развлечения през уикенда – можеше да ходи на боулинг, евентуално на кино и после да пие бира в кръчмата на Хари Младши (същият с магазина за такъми и ловни принадлежности). Там рядко влизаха жени, а тези, които се запиваха, бяха по-големи отрепки и от камионджиите. Основната работа в градчето се осигуряваше от няколко големи складови бази и транспортни компании. Давид работеше в една от тях и поддържаше софтуера на фирмата. Можеше да е софтуерен разработчик някъде в голям град, пак да ходи облечен с карирана риза и кецове и  да носи очила с рогови рамки и това щеше да е модерно. А сега се обличаше така, просто защото беше непретенциозно. А и как да се облече човек, който прекарва работния  ден в офис-контейнер край склад. 

„Ти си един загубеняк!“ – често му напомняше Вадим. „Можеше да изкарваш яки кинти в някой стъклен офис и да излизаш с най-готините мадами, защото жените те харесват, глупако! Но остана с всички плъхове като нас тук, в Меката на логистиката в страната“. Така твърдеше билборд в началото на града. "Добре дошли в Меката на логистиката в страната". Веднъж  Давид попита Вадим знае ли какво е „Мека“. "Какво да е? - озъби му се той - Долна дупка, какво друго?“ 

 * * *

Издърпаха лодката и я вързаха за изгнилия дървен кей. Скоро, в някоя сурова зимна вечер коловете щяха да поддадат на течението, да оклюмат от вятъра и да се свлекат. Нямаше да се чуе трясък и хрущене; целият кей щеше да потъне тихо долу, при изхвърлените гуми на камиони, накъсани рибарски мрежи и безброй бирени бутилки. Щеше да изчезне напълно. Щяха да минат дни преди никой да забележи, че го няма. Просто една вечер, когато поредният пияница излизеше с клатушкане от ресторанта да потърси място да повърне, щеше с почуда да установи, че липсва.

Взеха кофите и потеглиха към колите. Давид изсипа половината от своя улов при двата шарана на Вадим. Той го гледаше снизходително - „Хайде, стига си се въртял като младоженка“. Вдигна поглед към две блондинки с тесни дънки и кожени якета, които с кикот влизаха в ресторанта.

- Дали да не се отбием за едно уиски, а? – запита руснакът – Измръзнах в тази лодка.

Давид се обърна към ресторанта. Беше стара, но поддържана сграда. Фасадата й имитираше брезова кора, имаше голяма дървена веранда с навес - празна заради сезона. Около постройката, в контраст с мизерията, която цареше в къмпинга, беше чисто.  Не бяха идвали от тази страна на езерото. Може би беше добра идея да влязат за питие; настроението на руснака щеше да се подобри.

Давид трясна багажника на Форда, приглади стърчащия бретон и закрачи напред:

- Да влезем.

Вътре в ресторанта беше топло и усети, че тялото му се отпуска. В дъното имаше камина и няколко цепеници пукаха в огъня. Подът беше дървен, лъскав, от стари, обработвани с масло дъски. Тихо се чуваше ритъм енд блус. Вадим се насочи към една свободна маса до прозореца. Седна срещу приятеля си, който зяпаше открито двете блондинки. За жалост момичетата се настаниха на маса с двама камионджии с бейзболни якета и широки рамене. Вадим издиша гневно.

Давид усети, че въздухът се размести и някой застана зад гърба му.

- Виж ти, кой е тук! – изръмжа Вадим и краищата на устните му се повдигнаха подигравателно – Здравей, Силия!

Давид изви глава и се оказа в подножието на огромна жена. Сигурно беше към метър и осемдесет. Тялото й беше масивно, тежко и набито. Не изглеждаше просто дебела, беше едра и силна. В контраст с мощната физика, главата й изглеждаше като забодена с карфица. Имаше нежно, овално лице с дребни черти – сладко чипо носле, малка розова уста и кръгли кукленски очи, които не мигаха. Косата й беше фина, светла и постригана на черта до раменете.

- Силия? – възкликна Давид.

Жената сведе поглед и го задържа върху него. Лицето й не трепна и Давид реши, че не ги е познала.

- Здравей, Силия – повтори руснака с висок, заядлив тон – Не ни помниш вероятно, но ние няма как да те забравим. Макар да си стана още ПО-ГОЛЯМА – натърти с удоволствие той – Още в гимназията имаше данни да се развиеш.

Давид се извърна към него и го погледна с укор. Вадим беше зъл от дете  и въпреки, че беше почти трийсет годишен, продължаваше да стряска околните с грубостта си.

- Какво ще желаете от менюто? – попита Силия без да реагира на коментара.

- Прясна риба има ли? – запита Вадим

- Има. От фризера – отговори бързо тя и продължи да разглежда Давид

- Ами то, ако ще е от фризера, по-добре да изпържа моята.

Силия повдигна с безразличие рамене.

- Слушай, Силия – внезапно тонът на Вадим омекна – Защо не питаш управителя може ли да приготвите нашата риба, ще си платим като в менюто. Така или иначе няма кой да я готви тази вечер. И двамата с Давид сме ергенчета. – намигна й той.

Силия замълча. Отново погледна Давид и кимна с глава.

- Става.

- Няма ли да питаш все пак? – учуди се Вадим.

- Аз съм Управителят. Донеси рибата в кухнята– разпореди се тя и се насочи към дъното на ресторанта.

- Гледай я ти дебеланата – изцъка Вадим – завъртяла е ресторантче.

Изправи се и отиде да вземе наловената риба.

Шараните бяха изпържени перфектно – със златитиста коричка, а отвътре - крехки. Силия ги беше поляла с някакъв ароматен дресинг, от който рибата ухаеше на мащерка и лимонена кора. Давид сподели впечатленията си, а Вадим се изхили над чашата с уиски:

- Обикновен пържен шаран, какво му се прехласваш. Дебеланата се е научила да готви по-добре от теб.

Давид си спомни, че в гимназията Вадим, който тормозеше всички, проявяваше повече въображение в издевателствата към Силия. Гадостите, които измисляше, бяха внимателно планирани и изпипани до детайл.

Веднъж беше откраднал спортният й екип и беше облякъл с него една от двете дървени двуметрови мечки, които бяха тотем на училището. Скулптурата беше издигнатната на висок постамент в двора на гимназията. На гърдите на облечената мечка висеше табела –„ Аз съм Силия и си търся партньор за бала“. Отне доста време, докато управата на гимназията успее да съблече мечката и всичко това беше озвучено от дюдюканията на момчетата и подигравателния смях на девойките.

В друга постъпка забърка и Давид. На цялото училище беше известно, че Силия е влюбена в него. Давид приемаше благоразположението на момичетата като нещо нормално. Той не беше типичният идеал на ученичките - рус мускулест младеж с едри зъби и къс нос. Всъщност дори беше слаб, с широки рамене и източени гладки мускули. Имаше отнесено изражение и тъмносиви очи с момичешки мигли. Когато попитаха негово бившо гадже- кралица на випуска, защо се е разделила с него, тя обобщи: „Давид е твърде красив за мен. Чувствах се несъвършена до него. Всеки път, когато излизахме, изпитвах желание да му отворя вратата на колата и после, в бара, да му поръчам коктейл. Предпочитам някой обикновен мускулест тъпак, който да ме боготвори“. 

Друго отличително качество на Давид беше неговият математичен ум, който умножаваше трицифрени числа за секунди. Всички му предричаха кариера в технологиите и затова беше изненада отказът му да се яви на изпит за университет. Животът му така или иначе се случваше без усилия - с лекота завърши училище; хората го харесваха; веднага започна работа. Едва след десет години Давид осъзна, че е направил грешка. Градът беше малък, еснафски. Всички негови връстници се ожениха и заседнаха в къщите на кредит с вече закръглените си жени и сополиви дечица. В града нямаше свестни момичета, с които да излиза. От приятелите му единствено свободен беше Вадим, който имаше два опустошителни брака зад гърба си и Хари Младши, който след като затваряше кръчмата, сядаше на партия шах с него.

Онази вечер, през последната година от гимназията, Вадим предложи на Давид да отидат на ребърца и бира в кръчмата на Големия Хари – същата, която синът му скоро щеще да поеме след като една сутрин пощальонът откри баща му - мъртъв, приседнал на стълбите на входа, облегнат на перилата и с чаша Йегермайстер в ръка. Големият Хари пиеше от този бъркоч преди да затвори заведението. Тогава, в онази злополучна вечер, старият беше още жив и въртеше най-добрите ребърца с мед и горчица в града. През цялото време, докато пътуваха към кръчмата, Вадим нервничеше и поглеждаше часовника. Давид се беше отнесъл в някаква компютърна игра и беше закъснял за срещата. Вадим караше бързо и паркира пред кръчмата, като запуши две коли.

- Запречил си изхода – отбеляза Давид, но руснака го погледна с бялото на очите си и той се отказа да спори.

Вътре беше пълно с хора, но Вадим намери маса, застлана с бяла покривка. „Сигурно сме взели резервацията на някоя двойка и хората ще висят на бара – помисли Давид .

Руснакът поръча бутилка вино с две чаши.

- Вино ли ще пием, не е ли по-добре бира с ребрата? – зачуди се Давид, но му беше все едно. Беше гладен.

Вадим лукаво му намигна и каза „Отивам да се уверя, че Големият Хари не пести от меда и горчицата, връщам се след малко“. Давид кимна и се загледа през прозореца. Светлинната табела на паркинга мигаше в червено и мръсно жълто. Представляваше порция ребра в чиния, но лампите на няколко от ребрата бяха изгорели и чинията изглеждаше празна и неапетитна с разхвърляните в нея студени неонови парчета.

- Здравей, Давид – чу някъде над себе си глас и вдигна очи

До масата стоеше съученичката му Силия. Беше облечена в цветна рокля. За първи път я виждаше в нещо различно от обичайното черно облекло. Давид наведе глава настрани да я разгледа. Роклята беше  светло-синя на безброй червени калинки. Бяха голяма популация, защото тялото на Силия можеше да приюти огромен брой.  С калинките по нея Силия изглеждаше още по-голяма и гротескна. Лицето й обаче сияеше. Черните й очи го гледаха все така втренчено, но с нежност. Беше сложила ярко червило на малките си детски устни. Косата й беше прилежно сресана, с малка синя фиба, втъкната встрани. „Добре, че фибата не е калинка“ – помисли си Давид и закачи любезна усмивка на лицето си.

- Здравей, Силия. Дошла си да опиташ ребърцата на Хари?

„По дяволите – каза си той – странно е да говоря на толкова голяма жена с умалителни думи. Силия не яде ребърца, нито си поръчва биричка. Тя вероятно поглъща всичко, в огромни количества“.

Силия подвигна вежди и той видя как влюбеното й изражение се смени с объркване, тя спря поглед върху чашите и бутилката вино, после го задържа на празния стол срещу Давид. И тогава разбра.

В този момент и двамата погледнаха назад, където се разнесе гръмовният смях на Вадим. Руснакът се появи с танцова стъпка и с телефон в ръка. Той се завъртя около Силия, навря го в лицето й , после обърна камерата му към романтичната маса и отново го изправи пред момичето.

- Хайде, Силия, сподели на драгите зрители своите впечатления от твоята първа любовна среща! – прикани я той с кикот.

Силия не помръдна, погледна Давид в очите – задържа немигащия си поглед върху него, после се завъртя и излезе от заведението.

Видеото тръгна по интернет под заглавието „Вечеря за двама“ и дълго време беше хит. На Силия й прикачиха прякора „Калинката“. Веднъж Давид се опита да й обясни, че не е бил наясно с плана на Вадим. Тя го прекъсна още в началото:

- Знам, че нямаш нищо общо с това, Давид – замълча в характерна за нея пауза и продължи пътя си.

Изпита жал към нея, но бързо я забрави. Рядко я виждаше. Ако се разминеха по коридорите на училището, й се усмихваше виновно. Наистина тази постъпка беше унизителна, но какво друго можеше да се очаква от руснака. Отгледан от баща си  (майка му беше избягала с камионджия, когато беше на пет годинки), той ядеше в къщи повече тупаник отколкото бургери, а те бяха основното им меню.

 

* * *

Когато вечерята приключи, нощта беше легнала върху езерото – тежка и черна като роклята на Силия. Двамата с Вадим бяха изпили почти бутилка уиски и Давид усещаше главата си празна. Руснакът беше в добро настроение – сит и леко пиян. Беше странно, че в пиянството ставаше добър човек. Друга усмивка се разнасяше на лицето му, очите му омекваха. „Вероятно сега прилича на майка си – отбелязваше в тези моменти Давид, макар да беше виждал майка му само на снимка. Веднъж, съвсем случайно, тя се беше изсипала от ученическата раница на руснака. Давид я вдигна и видя руса, синеока жена, пухкава и замечтана. В ръцете си държеше малкия Вадим. Нямаше съмения, че е той – с начумерено му изражение. Руснакът видя снимката в ръцете на приятеля си, дръпна я рязко и тя се скъса. След това Давид отнесе дузина юмруци.

Ресторантът се опразни и Давид подкани Вадим да потеглят. Руснакът вдигна палец в съгласие и извика към дъното на заведението:

- Хей, Силия, носи сметката!

Силия се появи неочаквано бързо. Носеше поднос с 2 чаши.

- Последно питие. От заведението.

Вадим никога не отказваше питие. Заби нос в чашата и го смръщи:

- Какво, по дяволите, е това? Мирише на лекарство.

- Дижестив е – поясни Силия – Йегермайстер. Означава „Майстор на лова“

- Ахааа... това е онзи бълвоч, който някога пиеше Стария Хари. Добре, в негова памет – вдигна чашата Вадим и отметна глава назад.

Давид отпи малко, на вкус беше същото като на аромат – горчиво. Разтри очи и вдигна поглед към Силия.

Тя отново го гледаше втренчено и немигащо. Тъкмо да я попита дали има нужда от някаква помощ, когато чу хриповете на Вадим. Руснакът беше хванал с две ръце масата, после вкопчи пръстите в рамото на Давид. Той се изправи в опит да го подхване преди онзи да се свлече тежко на земята.

- Обади се на Спешна помощ – извика Давид, но веднага му стана ясно, че руснакът е мъртъв.

Седна до него и вдигна глава към Силия. Отдолу тя му изглеждаше още по-огромна.

- Обади се на Спешна помощ – вече уморено повтори и се зачуди дали го е чула; толкова далече виждаше малката й глава.

Силия го хвана за якето и го вдигна почти във въздуха. С лекота го намести на стола и седна срещу него.

- Слушай ме сега, Давид. Слушай ме много внимателно. – направи пауза и за първи път тази вечер примигна.

*

Докато съмне се случиха толкова много неща, колкото не се бяха случили през целия му живот. Първо Силия му разказа за своя план, започнал да зрее веднага след „Вечерята за двама“ в кръчмата на Стария Хари. Детайлите се бяха подредили с годините. Тя не бързаше. Още тогава беше взела решението да убие Вадим. След завършване на гимназията замина да учи химия в някакъв далечен университет. Не я притесняваше разстоянието; беше убедена, че един ден ще се върне. Единственото, което я тревожеше, беше руснакът да не пукне преждевременно от цироза или да се забърка в побой, който да го вкара в затвора. След завършване на университета Силия продължи да работи като помощник готвач в ресторанта, където се издържаше по време на следването. Скоро я повишиха в главен готвач. 

Десет години след като облече роклята на калинки, за да отиде на инсценираната среща с Давид, тя се завърна в градчето. С радост установи, че не само Вадим е жив, но и самият Давид беше останал там. Не очакваше късметът й да проработи толкова добре. Разбра, че двамата ходят да ловят риба в Кратера. Започна да обикаля района, докато не изпадна сделката с онази съборетина до къмпинга. Ремонтира я и започна малък ресторантски бизнес, който въпреки клиентелата, се оказа стабилен. Беше сигурна, че един ден двамата ще се появят. Не очакваше това да се случи едва в края на втория сезон – но ето ги тази неделна вечер, в края на октомври – те влязоха през вратата.

Вадим изглеждаше зле – явно цирозата вече беше започнала да загнива черния му дроб. Лицето му беше сивкаво с  кафяви сенки под очите. Погледът му бе все така зъл и остър. А Давид беше красив, с още по-отнесен поглед и същия стърчащ настрани бретон.  Сърцето й изтупка няколко такта по-бързо, но Силия се овладя. Давид беше бонус. Тя беше тук заради руснака. Отровата беше приготвена отдавна. Чашите бяха различни, за да не направи грешка. Пияницата глътна своята наведнъж и се строполи по-бързо отколкото очакваше.

Сега беше ред на бонуса.

- Ще облечеш неговото яке и ще сложиш бейзболната му шапка. После се качваш в неговата кола и отиваш у тях, паркираш отпред и оставяш рибата в хладилника. След това се измъкваш през задната врата, така че никой да не те забележи. Прибираш се у вас и на сутринта ще си прибереш колата, която си оставил тук, защото си пил тази нощ. Ще мине време докато разберат, че е изчезнал. Ти ще дадеш показания, че те е оставил някъде пред вас и се е прибрал сам. У тях ще смърди убедително на риба. Знаеше ли, че се беше забъркал с руската мафия за крадени коли? Ще заподозрят, че се е покрил или са го убили. Давид? Разбра ли ме?

Напълно вцепенен и пребледнял, той кимна.

- За тялото ще се погрижа аз. Няма да е първият мъртвец в „Кратера“.

Силия взе от облегалката на стола якето и шапката на Вадим и му ги подаде. Давид стана и ги облече със сковани движения. Бръкна в джоба и извади ключовете от колата на руснака. Погледна към мъртвото тяло с празен поглед и тръгна към вратата.

На сутринта ресторантът го посрещна с аромат на кафе и пържени яйца с бекон. Стомахът му се сви. Беше изпълнил инструкциите. Силия го посрещна бодра и усмихната. Помисли си, че за първи път след онази злополучна среща преди десет години в ресторанта на Хари я вижда да се усмихва. Погледът й го погали със същата нежност, с която го поздрави, облечена в роклята с калинки. Огледа се. В ресторанта вече имаше няколко шофьора, които закусваха преди да потеглят с камионите по магистралите. За първи път им завидя. Искаше и той да изпие последна глътка кафе, да хвърли няколко дребни банкноти на масата и да потегли по черните асфалтови платна, които се простираха към хоризонта, далече от това място. Далече от „Кратера“, на чието дъно между бутилки от бира, накъсани рибарски мрежи и стари гуми лежеше Вадим.

- Искаш ли кафе, Давид? – ведро попита Силия. Давид завъртя глава в отказ и взе якето си. Ключовете на кола му издрънкаха в джобовете.

- Ще тръгвам – само промълви той и се завъртя към вратата.

- Има още нещо – обади се Силия.

Давид я погледна. Тя стоеше невъзмутима. Беше наясно какво прави.

- Отсега нататък всяка неделя ще идваш тук на вечеря.

- Да идвам на вечеря? – повтори машинално Давид

- Да. Оставаш в града и всяка божия неделя ще пристигаш тук и ще вечеряш с мен. Ребърца с мед и горчица, стекове, прясна риба. Ще ти готвя каквото пожелаеш. Нямаш право на пропуск. Иначе цялата снощна история – смъртта на руснака, твоята дегизировка и укриването на тялото.. Всичко ще отиде в Полицията – тя завъртя пръст към масата, на която седяха снощи с Вадим. Окръжността завърши в камерата, която примигваше от ъгъла на тавана. Ще свидетелствам, че си ми съучастник. Че сме планирали заедно всичко заради онази гавра преди десет години, на която и двамата бяхме подложени. Разбра ли ме, Давид? Ще имаме своята Вечеря за Двама.

- Разбрах – прошепна той – Вечеря за Двама.