Когато Луната слезе долу

 

-  Мога да запаля огъня – подхвърли Сивила и изсипа съчките пред Рони.
Той не отговори и тя чевръсто ги заподрежда в конус. Раницата му беше разпиляна на поляната, с измъкнати жълто яке и спален чувал. До нея лежеше нелепият бастун с титаново покритие. Отсреща, високо над главите им, се издигаше монолитна скала. Отворът на пещерата зееше като ослепяло око на Циклоп – черно и бездънно. Недалече реката подскачаше и бучеше глухо. Денят отдаваше оскъдно светлина и водата вече тъмнееше сиво-синя. Само след час всичко щеше да се слее в плътен мрак и звуците щяха да изкочат остри и хапещи.
Рони се присегна към огнището и с бавни движения започна да помага на Сивила. Пръстите му изглеждаха слаби и бледи до нейните - почернели и издрани от ровенето из треви и бодливи храсти.
-  Ако запаля огъня, бързо ще стане жар – отново предложи Сивила
-  Ако го запаля сам, по-бавно ли ще стане? – изстреля Рони и съжали веднага за
сарказма. В спускането дотук  Сивила подпираше сакатото му тяло. Бяха оставили Ленд Роувъра на шосето, в началото на черния непроходим път към Пещерата. За дребния си ръст тя се оказа изненадващо издържлива. Придържаше го откъм натрошения му крак. Той си помагаше с бастуна, но усещаше как тежестта му все повече прелива към нея. Докато се влачеха надолу, по дърварския път, Сивила го разсейваше с изброяване на билки и дървета, край които минаваха.
-  Току що стъпка  Botrychium lunaria, позната като Лунна папрат. Защитен вид. Размножава се чрез спори. За да стигне до спороносене й трябват 5-6 години. Затова този вид е рядък - бавен растеж и бавно размножаване.
-   Този защитен вид сигурно ще надживее човечеството – замърмори Рони – Ще проспи края му и ще пръсне триумфално спори над  неговия гроб. Накрая Земята ще се превърне в Лунна поляна, прорасла с Botrychium Lunaria.
-  Добра идея за роман, Рони – Апокалипсис, след който оцеляват защитените видове. Трябва само да оставиш няколко живи читателя, за да го прочетат – пошегува се Сивила.
Рони замълча. Добра идея наистина. Само да можеше сутрин да скочи от леглото,  да пробяга без да се задъха пет километра; после след горещ душ да седне пред компютъра, да отпие бавно първата глътка кафе и да пише докато здрачът изтрие светлината зад прозорците. 

„Превърнал съм се Лунна папрат – вече година нито спора, нито буква са излезли от мен“, помисли си Рони и чу в главата си смеха на Денис – „Самосъжаляваш ли се, приятелю? Имаш три пирона в крака, тайфата ти подари бастун със змийска глава и титаново покритие, накуцваш като руски олигарх след неуспешен опит да изкачи Еверест, жените ти се лепят дваж повече, а ти хленчиш. Наистина си се превърнал в Папрат. Само че от най-обикновените, нищо специално и защитено няма в теб!“
Да, Денис Фол щеше да каже точно това. Щеше да го тупне по рамото, да се наведе напред и да се озъби със своята вълча иронична усмивка, а погледът му щеше да остане втренчен и загрижен.  

Но Денис не можеше да произнесе тази реч заради случилото се преди година на неговия рожден ден, когато Рони изстреля една филмова реплика. Всичко това, съчетано с трева и много вино, предизвика тяхното непланирано спускане в пещерата. Събитията бяха долетели от различни посоки като пчели към забравено парче торта, а Рони ги беше наблюдавал безучастно. 

По-късно, след инцидента в подземната галерия, докато лежеше с месеци в болничното легло,  осъзна, че нищо не е било случайно и че парчето торта е бил самият той. Рони не спираше да тъгува за Денис, но го измъваще и нещо друго. Цялата съдбовна поредица от събития като че ли беше изписана с брайлов текст, който не можеше да прочете. Пръстите му минаваха по него и замираха в края неразбиращи и питащи.

Затова днес беше тук, под скалата с око на циклоп.

В онзи ден, на 40 метра под земята, когато отвори очи, Рони помисли, че е ослепял. После осъзна пълния мрак и чу странно свистене. „Сигурно е вятър. Някъде, между процепите на скалите става течение.“ Но вятър там долу не стигаше и тогава осъзна, че свистенето излиза от самия него. От пробитите бели дробове. Следващото, което усети е болката в натрошените крака. После дойде ужасът - със своите изпочупени кости, свистящи бели дробове, отворил широко очи в мрака, Рони лежеше върху своя най-добър приятел.

По-късно той многократно разпитваше патолога - възможно ли е преди да се сгромоляса върху тялото му, Денис да е бил жив - смачкан, но дишащ. Докторът беше категоричен – причината за смъртта не е падането, а мозъчният аневризъм. Това беше предизвикало инцидента – Денис увисна внезапно на въжетата, обезопасени от Рони, клиновете  не издържаха на тежестта на двамата и те полетяха надолу в пропастта.

-  Тръгвай, Сивила! – настоя Рони - Докато се качиш до шосето, ще е мръкнало, а не искам да се катериш в тъмнината.
Сивила спря да подрежда клоните и вдигна очи към него. Рони гледаше някъде зад гърба й, към пещерата, която се разтапяше в гората. Дърветата губеха контури, птиците притихваха, а въздухът изтъняваше остър и хладен. Тя прокара пръсти по фините му скули, леко брадясалото измъчено лице и прибра назад кичур от късата му вълниста коса.
- Рони, не помня нищо от снощи. Каквото и да съм казала са били халюцинаци на една обикновена асистентка по ботаника, прекалила с тревата – пошегува се тя, но и двамата останаха сериозни.
Той премести погледа си към нея. Пръстите й замряха на шията, където ясно усещаше пулса му – бърз и тревожен:
-  „Ще минат години, слънцето ще се скрие в гората, вятърът ще донесе тропот и листа, земята ще се надигне, а луната ще слезе долу. Фол ще те чака там. Виното ще прелее. А ти, Рони, ти ще полетиш.“ – той напевно повтори думите, изречени от нея през изминалата нощ, когато тя издърпа чашата вино, хвана го за ръката и с тих глас и черен поглед занарежда своето пророчество. – Ние минахме по луната - стъпихме върху Botrychium Lunaria, вече се случва, Сивила. Случва се!
Тя въздъхна, ръката й слезе от лицето му. Вече не криеше колко е уморена. Тъгата изпълзя от очите й и се сви в ситните бръчици в ъгълчетата.
-  Добре, Рони, тръгвам. Утре сутринта ще дойда рано да те взема. Пази се. – Сивила преметна раничката си, обърна се и потегли нагоре.

***
-  Хайде, ставай! Бързо, Рони, да те видя на седлото веднага! – викаше над него Денис,
докато Рони лежеше в прахта, а конят скубеше прегорялата трева край коларския път. Надигна се и усети как прешлените му изпукаха. Падането не беше тежко – преметна се няколко пъти през глава преди да завърши проснат по гръб. Ако не беше Денис, щеше да полежи, после бавно да се надигне, да поседне и да огледа ожулените си крайници. Денис обаче въртеше жребеца Ефир в кръг около него и вдигаше пушилка – Вдигай задника си обратно, не сме на спа-център.
-     Боже мили, все едно участвам в Гражданската война на страната на Юга – изпуфтя Рони – Може поне да ме заведеш в лазарета и да ме повериш на грижите на някоя милосърдна сестра.
-      Женчо! – изсмя се Денис – Ще има лазарет със сестри, обещавам. Сивила ще ти приготви някоя омайна билка тази вечер. Сега се мятай на коня, че едва удържам Ефир.
-      Едва удържаш себе си – промърмори Рони и с накуцване се прехвърли на седлото

Денис нададе боен вик и пусна жребеца в див галоп напред. На Рони не оставаше нищо друго освен да го последва, като се надяваше да се задържи на гърба на своя кон. Когато пристигнаха в ранчото, всеки мускул го болеше, а пръстите му бяха протрити от юздите. Мечтаеше за душ и лека дрямка преди да започне партито по случай рожденния ден на Денис. Докато сваляше седлото, рожденникът вече беше изтичал до къщата и се връщаше с две бутилки бира. Рони взе едната и я задържа в ръката си – стъклото залепна за горещата му длан и студът погъделичка изранените му пръсти. Докато отпиваше на бавни глътки,  Денис вече пресушваше своята и размахваше ръце в планове за вечерта:
- Ще дойде цигански оркестър; поръчал съм в селото да изпекат във Фурната месо и хляб, но фантастичното е, че ще отворя едно рубинено вино, приятелю, което е вълшебно – Денис присви очи и съвсем заприлича на татарин с високите си скупи и лилави устни, които се извиваха в лукава усмивка – След като пиеш от него, ще напишеш най-великата си книга.
Денис го стисна за рамото и Рони едва не изохка.„Странна е мъжката дружба, мислеше си той, докато се измъкваше от желязната хватка на приятеля си – Не можем да говорим за чувства, но ще се смачкаме в техен изблик от тупаници по гърба и трошене на длани.

Всичко, което Денис беше планирал за своята 40 годишнина се случи. Цялата тайфа се изсипа още докато Рони стоеше под душа и смъкваше прахоляка и засъхналата кръв от одраните си крака и рамене. Когато слезе в трапезарията, масата беше отрупана с бутилки вино, цял бут прошуто, пита пекорино и хляб, който още издишаше пара. Жените забъркваха онази суетня, която наставаше при приготвянето на салати - подвикваха и си подаваха дъски, ножове, размятаха стръкове лук и зелени подправки. От бюфета някой вадеше с дрънчене чаши и чинии. Рони мерна Сивила, която се движеше плавно из помещението в оранжеви шалвари и широка ленена риза. Приближи се и я прегърна:
- Честит ти Рожденник, Сивила! Пожелавам в новото му десетилетие да го укротиш! Ако билките не помогнат, пробвай с тропот на крачета – пошегува се Рони.
Сивила се усмихна, запали клечка кибрит и я поднесе към свещите на масата.
- Единственият тропот, който се носи от Денис, е на табун коне – промълви тя. Пламъкът на
клечката се доближи до пръстите й. Рони се наведе да го духне, но Сивила дръпна ръка като остави огънчето да изгасне само.
 – Не спирай огъня, Рони. Дали гори или гасне, винаги остават следи – тя размаза прегорялата клечка между пръстите и после плъзна показалец в средата на челото му като остави черен отпечатък.
Рони се вгледа в зениците й - не бяха разширени. Не беше напушена. Напоследък Сивила изглеждаше странна дори и без дозата трева.
-  Шаманката ме беляза. Тази нощ ще срещна ли духовете на предците? Ще видя ли живота си напред, Танцуваща с кибритени клечки? – пошегува се Рони
-   Ще видиш своя друг живот, Рони. Но не сега. Ще минат 365 нощи и тогава ще настъпи твоята луна.
Сивила го гледаше без да мига. После с леко движение се плъзна настрани и се втурна към рожденника, който стоеше засмян на вратата, прегърнал няколко прашни бутилки червено вино.

Празненството беше по мащаба на Денис – с много приятели, дошли откъде ли не – имаше две сестри, които бяха тръгнали на стоп от Португалия още преди месец. Не говореха английски и жужаха на своя иберийски диалект, който никой не разбираше. Радваха се на Денис, седнали на коленете му и го целуваха една през друга. Дойде и един отбор по ръгби, може би единственият отбор по ръгби в страната. Момчетата се явиха в екипи; в началото дори стояха с каски, но преди да започнат танците ги свалиха за облекчение на всички. Имаше планински спасители, ветроходци, еколози, няколко местни едри земевладелци и един млад католически свещеник. Беше пълно с красиви жени, облечени с цветни дрехи. 

Рони се отпусна в един въжен стол, провесен на стара дъбова греда и се нагласи да прекара там вечерта. Тъкмо отпи от рубина и до него се залепи дребен мъж с износен тъмнозелен памучен анцуг. Мъжът имаше странна прическа, приличаше на телевизионен водещ от 70 те – плътни бакенбарди и зализана настрани коса, която завършваше с мазни къдрички. Очите му бяха малки и хлътнали под дебели черни вежди.
Държеше чаша вино, от която не отпиваше, като докато бърбореше, изписваше с нея елипси във въздуха. С другата ръка отвреме-навреме несъзнателно хващаше въжения стол и залюляваше Рони.  Човекът се представи като иманяр и с конспиративен тон дрънкаше за открити златни монети, ритони и дори сребърен потир от времето на Покръстването.
-  Но ще ви споделя най-голямата ми находка – наведе се иманярът над Рони и сниши глас –
скален барелеф близо до входа на една от пещерите – от 2-ри век преди Новата Ера – пресъздава битката между кентаврите и  лапитите. На нея е изобразен великият кентавър Хирон, сещате се – онзи поетът-философ, учителят на Ахил и Тезей и близък приятел на другия кентавър – онзи купонджията, който правел най-страхотното вино ... Забравих му името.
Иманярът се беше доближил съвсем близо и като произнесе „близък приятел“ пръсна слюнка. Рони се дръпна рязко и се взря в пълната си чаша.
-   Извинете, ще си налея вино – надигна се от люлката без да го погледне и се загуби
навътре сред гостите. До края на вечерта не видя повече любителя на антични предмети.

Малко преди полунощ дойде цигански оркестър – напети роми в тесни черни фланелки с бял надпис „Black angels”. Момчетата изпълниха сърцато програмата си – пяха от цигански романси до Summer Time на Гершуин.

Гостите бяха пияни или надрусани. Огромното емпоре се осветяваше от факли, забити в каменните стени на къщата. Докато Black angels тромперираха върху The Look of Love, някой прихвана Рони през кръста и пред него се завъртя Сивила. Косата й се разлюля пред лицето, усука се като шал около шията и тежко падна обратно на раменете й. Зениците й бяха разширени, а смуглото й лице грееше в усмивка. С Денис си приличаха по матовия цвят на кожата и тъмните издължени очи. Понякога ги мислеха за брат и сестра. Денис се забавляваше с тези недоразумения и щом надушваше, че някой ги взима за близки роднини, започваше подмятания за кръвосмешенията между Борджиите*, като наричаше Сивила – Отровителката Лукреция, а себе си - Чезаре.

-  Рони, харесват ли ти Black Angels? Не е ли иронично – сещам се за реплика от онзи стар филм ... Помниш ли „Черните ангели“?
-  Какво за „Черните Ангели“* – напрегна слух. Тромпетът извиваше тъжно и накъсано. – Беше някакъв стар соц филм за онези терористи – атентатори в Църквата Св. Неделя.
-   Беше филм за любовта, Рони. „А не е безразличен към Бе, Бе не е безразличен към Це. A  Це? – запита Сивила.
-  Це? Tой просто е безразличен – завърши репликата Рони.
Сивила се отблъсна от него и се стопи сред тълпата.
„По дяволите – каза си Рони – Това не трябва да се случва“. Обърна се и се озова лице в лице с Денис.
-   Учим азбуката? – запита той с мрачен тон и глътна някакъв амфетамин с вино.
-  Не, учим Мендеевата таблица – тросна се Рони и се качи в стаята си. Отдолу Black Angels бяха подхванали Gipsy Kings. “Най-доброто, което мога да направя в момента, е да заспя“ – промърмори той. След минута вече дишаше бавно и дълбоко.

***
 
- Хайде, ставай! – чу гласа на Денис някъде над себе си и нещо тежко падна на гърдите му
Рони примигна. Слънцето още не беше прехвърлило билото на планината, беше адски рано. Това на гърдите му се оказа навито въже.
-  Ставай , тръгваме към една нова пещера, не съм те водил там.
-  Денис, това е дежа-вю. Втори ден стоиш над мен и ми викаш ДА СТАВАМ. – промърмори Рони и се надигна от леглото
-  Човече, ако не съм аз да ти сритвам задника, ще си проспиш живота като Спящата красавица.
-  Добре, принце, разкарай се да се облека. И поне вземи кафе за из път.
Денис се изхили:
-  Чакам те долу в джипа. Има кафе в термоса.

Пътуваха около час по завоите нагоре към планината. Когато шосето изкочи в най-високата си част, Денис със замах взе видима само за него отбивка и спря. Оставиха джипа, надолу ги чакаше спускане  по дърварски път. Трасето изглеждаше, като че земята е кълцана с тесла – грубо и дълбоко. Криви корени стърчаха отстрани. Рони следваше Денис и с всяка крачка по неравния път си даваше сметка, че не иска да се катери. Той обичаше преди всяко скално приключение да си представя стъпките по издатините, как прилепва тяло към камъка, усеща най-малкия релеф с върха на пръстите, задържа дъха си и прехвърля тежестта от ходилото към раменете. Денис явно още беше под въздействието на  амфетамините. Докато шофираше по пътя насам, надвикваше Ролинг Стоунс, които виеха от плейъра. Рони можеше да го спре още в ранчото, да го стисне за рамото, както обичаше самият той да прави, да се взре в трескавите му очи и да му каже: „Стига сме се надбягвали със страха от смъртта, приятелю! Колкото и геройства да извършим, тя ще ни отнесе като вятър - глухарче. Зарежи тези въжета, нека слезем долу, да пием кафе и да примигваме срещу слънцето!“. Каквото и да беше казал, Денис щеше да изфучи с джипа нагоре. Рони не си го представяше изтегнат между цветните възглавници на дървените скари край басейна. Денис никога не лежеше, винаги беше в екшън. Може би му прилягаше да получи аневризъм докато се спуска в пещера. Иначе щяха да го намерят кротко издъхнал върху хавлия на слънчогледи, изпуснал чаша със засъхнала утайка кафе.

***

Откриха ги на следващия ден по GPS сигнала на джипа. Рони знаеше, че ще излезе жив оттам. В редките моменти, в които идваше в съзнание, чуваше гласът на Сивила: 
„Ще минат 365 нощи и тогава ще настъпи твоята луна“. Докато се возеше в линейката, усети как младата лекарка почиства лицето му. 
-  Късметлия сте. Единственото здраво място по вас е главата ви. Мислех, че имате рана на челото, но се оказа някакъв знак.
- Белязан съм – изхриптя с пробитите си дробове Рони -  Моята луна не е настъпила още.
И загуби съзнание.

През следващите месеци той се възстановяваше бавно, направиха му няколко операции, лежа в гипсово корито близо месец, после още толкова беше обездвижен на легло. Сивила рядко го посещаваше, всеки път идваше с някой приятел. Опитваше се да изглежда бодра, но той виждаше меланхолията в отнесения й поглед, в бавните движения, с които все нещо подреждаше – цветята в болничната ваза, възглавницата, завесата, която скриваше слънцето. „Сякаш иска да поправи нещо“, мислеше си Рони. Година след събитието, тя му звънна и попита направо:
-  Взех от сестрата на Денис ключа от ранчото. Утре е рожденният му ден. Щеше да бъде – поправи се, замълча за момент и продължи – Искаш ли да дойдеш с мен?
Рони кимна, после се усети, че тя не го вижда и само отговори:
- Да.

Мълчаха през по-голяма част от пътуването. Не беше тягостно мълчание. Беше като след цял ден зъзнене във влажен студ, да се приберат на топло и да пият липов чай. Тъгата на Сивила още прозираше някъде там - в извивката на устните, в надрасканите от полски експедиции ръце, но около нея се беше настанила мекота. Тя преливаше от старите им шеги, от взирането в овалните контури на планината, от отворените прозорци на автомобила, през които вятърът се завърташе и излизаше умиротворен. Часовете се спускаха като от капчук в първите дни от пролетта -  ритмично и бавно, притеглени надолу от земята.

Завариха дома на Денис спретнат. Личеше, че друг се грижи за ранчото – липсваше хаосът от предмети: разпилени дискове и книги по плотовете, безбройните отворени и недопити бутилки, ароматът на свещи и горящо дърво в камината. Конете бяха продадени. Единствено едно черно-бяло овчарско куче напомняше за някогашния живот.
Вечеряха навън, под перголата, на масата от ковано желязо. Сивила направи набързо паста с маслини и домати. Накуцвайки, Рони донесе 2 бутилки от рубина на Денис.
- След това вино трябва да пропиша отново – припомни репликата му след като изпиха първата бутилка. Сивила се замисли. Беше събрала косата си в сноп над рамото. Някаква нощна пеперуда притрепери около висящата над масата лампа и сенките от крилате преминаха през лицето й като воал.
- Ще пишеш отново, Рони. Имаш още истории за разказване. Всичко е там и ни очаква – махна с глинената си луличка в неопределена посока. Сивила бавно пушеше своята трева и очите й ставаха все по-тъмни. В края на втората бутилка, когато и двамата вече нижеха стари истории, тя внезапно се наведе напред, взе чашата вино от ръката му и изрече:

- Ще минат години, слънцето ще се скрие в гората, вятърът ще донесе тропот и листа, земята ще се надигне, а луната ще слезе долу. Фол ще те чака там. Виното ще прелее. А ти, Рони, ти ще полетиш.
После стана и се прибра в стаята си.

Рони не спа цяла нощ. Изчака Сивила с приготвена раница на сутринта и я помоли да го заведе при пещерата.
- Изминаха 365 нощи, дойде времето на моята Луна.
Сивила твърдеше, че не помни нищо от своите предсказания, но се съгласи да го заведе до реката, откъдето започваше изкачването към пещерата.

***

Дълго преди да заспи той се взираше в мрака. Нощта беше погълнала всичко, дори и тази част от него, която не се осветяваше от огнището. Виждаше ръцете си до лактите, подпрени на коленете. „Половината от мен е тук – помисли си Рони – а другата половина е вътре в пещерата и все още лежи върху Денис.“ Луна нямаше, нито звезди. Можеше да се присегне, да вземе от нощта с върха на пръстите и да сложи онзи знак на Сивила на челото си. Явно беше заспал безутешен в тъмнината, защото събуждането му беше бавно. 

В началото почуства леко полюшване, после пулсациите на земята преминаха в ритмичен тътен и Рони се надигна. Огънят беше изгаснал. Луната прозираше през слоеве облаци. Беше синя, а около нея се беше образувал оранжев кръг. Под него земята вече се тресеше. Рони седна с подвити под себе си пети и отпуснати встрани ръце. Секунди преди да нахлуят конете, усети тяхната остра, дива миризма на безброй изтичани земи, на дъждове, прах, мащерка, изгнила шума и борова смола. Всеки един аромат влезе в свитите му дробове и той усети как те се разтвориха и задишаха стръвно. Ударната вълна го завъртя и вдигна във въздуха. Тогава осъзна, че е част от техния общ ритъм, единен галоп, в който всички бяха заедно във въздуха, после докосваха земята за миг и пак летяха над нея. Едва тогава Рони започна да различава контурите на конски гърбове, разветите опашки и изправените високо глави. И най-накрая разбра, че той също галопира. Беше в тялото на мощен черен жребец.

Не знаеше колко време и накъде тичат. Постепенно табунът започна да върти в кръг, докато ритъмът спадна и Рони видя, че са отново до пещерата. Конете се доближиха до реката и наведоха жадно глави. Рони остана встрани, с изправени голи рамене и израснала за една нощ дълга коса, разпиляна на гърба му. Не спираше да се движи в малки кръгове, усещаше се лек и същевременно мощен със своите четири мускулести крака на кон. Слухът и зрението му бяха изострени като на диво животно. Долавяше плясъка на копитата във водата, чуваше лекото дишане на спящите птици, притихнали в короните на дърветата. В далечината, точно пред входа на пещерата, той различи фигурата на друг кентавър. Набитото му мускулесто тяло завършваше с торса на Ефир. Погледът на Денис Фол беше все същият – ироничен, но същевременно загрижен.  Дивата  му усмивка изгря внезапно на мургавото лице като луната в тази тъмна нощ. Повдигна ръка и го поздрави:

- Здравей, Хироне!

В този миг Рони си спомни името на другия кентавър, за който говореше  странният посетител на празненството в дома на Денис. Онзи – който правел страхотно вино, най-добрият приятел на Хирон. Името му беше Фол.

Конете вдигнаха глава, Денис се затича в тръс, табунът потегли след него и Рони, в тялото на Хирон, се понесе заедно с тях.

***
На сутринта Сивила го взе малко след изгрев. Не го попита нищо – нито за прашното му лице, нито за дългата му коса. Не зададе въпрос и за лекотата, с която Рони изкачи обратно пътя до шосето. Той я помоли да го остави в къщата на Денис.
- Ела след няколко луни – усмихна й се на сбогуване.

Ленд Роувъра потегли от ранчото, сподирян от черно-бялото овчарско куче. Рони изчака джипа да избледнее в далечината. Изкачи без усилия стълбите на втория етаж, подмина отворения на дъбовата маса лаптоп, излезе на огромната тераса и обхвана с поглед планината. Издиша бавно. Видя върховете на дърветата, маранята, която се разнасяше между тях. Слънцето прозираше през клоните и разпръскваше искри по влажния мъх на земята. Пчелите кацаха, утоляваха жаждата си в капките вода и политаха в търсене на сладък цвят. 

С новия, всевиждащ взор на кентавър, той забеляза Ленд Роувъра, спрял в страничен черен път. Сивила беше излязла от него и стоеше права - с глава, вирната към тичащите облаци. Тя свали от небето погледа си на древна пророчица, вдигна ръка и го поздрави:

- Здравей, Хироне!

 ________________
 *Лукреция Борджия – дъщеря на папа Александър VI и любовница на брат си Чезаре Боджия. Фамилията им управлява Северна Италия в края на XV в . Лукреция е известна с отровите, които сама е забърквала и поднасяла както на враговете си, така и на своите любовници.

**Черните ангели - 1970 г. Филм на режисьора Въло Радев, създаден по книгата на Митка Гръбчева „В името на народа“.

_________________

Разказът "Когато Луната слезе долу" е отличен с Първа награда на Националния литературен конкурс "Атанас Липчев" през 2019 г