Гените

 

В деня, в който отдел „Доставки“ бил преместен от последния етаж на сградата в сутерена, Етел влязла в техния стар кабинет - все още необзаведен, само с гола работна маса и строшен офисен стол. Чула свистенето на вятъра зад алумниевата дограма и усетила как аромата на брезова кора се процежда през тънките процепи, влагата от горски мъх я следвала, а накрая идвал боровият дъх – солиден като парен локомотив. Всички те нахлували през изкривените прозорци на старата фабриката за стъкло, разположена в края на града, точно в подножието на планината. В този момент Етел разбрала, че дълго време ще остане тук.

Скоро офисът на Директор Човешки Ресурси се превърнал в малък оазис сред вехтите кабинети в панелната сграда. Малко преди идването й фабриката била придобита от германски инвеститор.  Етел не се поколебала да приеме предложението за високата позиция. Фабриката се намирала в родния й град, който напуснала преди повече от десет години. Етел се включила в новия директорски борд, назначен със задачата да реформира компанията. В новия си кабинет тя задържала старата работна маса и възложила на същите онези жени от отдел „Доставки“, които натирила в сутерена, да поръчат дизайнерски столове. В различни цветове. Също така поискала стъклени витрини вместо обикновени етажерки. Няколко лампиона в тъмносив метален цвят били в съзвучие с модерния напоследък в интериора индустриален стил.

Зад огромния прозорец  гората надничалa в кабинета й. Етел обичала да вдига очи към дърветата, да следи как през студените дни поглъщат светлината, а в слънчевите - я разпръсват наоколо.

Дебел тъмнозелен мокет покривал пода и всеки, който влизал, се спирал, за да не разнесе стъпки из офиса на Директор Човешки Ресурси. Настилката била от специална материя и не оставала следи. Етел не споменавала това на посетителите. Харесвала смущението им на прага. Била кошмарът на всички работници. С идването й започнали съкращенията и преназначенията. Когато след няколко месеца осигурила кетеринг за служителите, всички си помислили, че ще последва нещо лошо. И били прави. Етел затворила фургона на Семир. Работниците от фабриката се хранели там; харесвали неговите пикантни дюнери, агнешки супи и салати със ситно нарязани домати и много магданоз. Усмихнат, той поздравявал всички на малко име, а ако някой имал нужда от глътка ябълкова ракия, Семир тайничко му сипвал в кафето. Шефката на отдел Човешки ресурси го разкарала заедно с фургона и оттогава служителите получавали обяда си в кутии от фолио. Вътре скучаели  здравословни ястия като запечени броколи със сирене, безвкусно пилешко със сурови гъби и отвреме-навреме – пъстърва на пара. Етел решила, че с въвеждането на кетеринга отваря нова страница в отношенията с работниците; че сега, на чисто – без мързеливци и саботьори, както и без онази барака на стария арабин, щяла да изгради истинска корпорация. 

Никой обаче не се зарадвал на здравословното меню, нито на новия паркинг, който сменил алеята от чакъл. Малцина дошли на фирменото коледно парти и на събитията по случай Деня на Труда и Деня на майката. Не им пукало за усилията й да ги спечели. Тя ги разместила по етажите, освободила най-популярните колеги и им отнела дюнерите на Семир. Каквото й да правела, тази надута жена в скъп костюм, вече нямало смисъл. Етел усещала недоволството им без да страда. Продължавала да подрежда компанията по своя вкус, така както направи ла с кабинета си. Който не бил съгласен, можел да напусне. Никой не си тръгвал, защото Фабриката за стъкло бил най-големият работодател в града. Нямали друг избор, освен да я мразят.

***

Този последен петък на месеца Етел преместила поглед от таблицата със заплатите към долния десен ъгъл на екрана. Установила, че е почти шест – краят на работния ден, и решила да си тръгне навреме. Щяла да мине през химическото чистене и да вземе ризите за следващата седмица. От престоя в Румъния приела навика да носи служебните си дрехи на химическо чистене – било сигурно, че ще са не само добре изпрани, но и перфектно изгладени. Харесвала острите ръбове на панталоните да срещат тези на обувките; блестящо белите й ризи да я открояват на фона от потока работници в сиви униформи. Била еталон за корпоративен dress code.

Когато паркирала пред къщата на майка си, видяла възрастният съсед Симо да пренася дърва със строителна очукана количка. Слязла от автомобила с преметнати  през ръка ризи на закачалка. Ускорила ход да го подмине. За своите близо шейсет години той бил жилав мъж. Все мъкнел нещо към двора им. Откакто преди десетина години жена му се споминала, Симо помагал на майка й Сара. Етел не възразявала. Докато работела извън страната, рядко се прибирала у дома. Съседът се грижел за Сара – цепел дърва през есента, режел клоните на дърветата през пролетта, разкопавал зеленчуковата градина два пъти годишно, поправял отвреме-навреме старата й шивашка машина, която все още изкарвала прехраната й. Етел почти не го виждала, но от оскъдни реплики на майка си, разбирала, че Симо се завърта за обяд или я продружава до пазара. Нямала възражения да помага с каквото може, стига да не досажда. Тази вечер обаче той се подмотвал из двора с тези дърва. Подразнила се не толкова на самия него, колкото на напомнянето, че живее в дълбоката провинция с всички белези на бедността – калта по улицата, изсипаните дърва за огрев пред портата, въргалящите се до тях стари гуми от камион, залитналата настрани ограда. След завръщането си Етел направила ремонт – сменила вратите и дограмите и сега къщата изглеждала още по-тъжно. Новите придобивки стоели нелепо на неизмазаните стени и провисналите стрехи. Купила на майка си  нова печка и плазмен телевизор, които стоели като сватбен подарък в мизерен дом – всички мебели били вехти и евтини; винаги ги помнела такива. Успяла да приведе само своята спалня в приличен вид. После осъзнала, че има вид на хотелска стая, в каквато била живяла през последните години. Липсвал уют. Веднъж една съседка, дошла на проба за нова рокля, подхвърлила – „Домът не се подрежда от жената. Домът се прави от мъжа, за когото жената го подрежда“. Двете с майка й живеели без присъствие на мъж в къщата, дори и без спомен за него.

***

Когато била малка, Сара не отговаряла на настойчивите въпроси на дъщеря си кой е баща й. След десетата си години Етел спряла да пита. После, на четиринайсет, докато разчиствала шивашката маса на майка си, намерила онази снимка. Между парчетата плат изкочила стара черно-бяла нащърбена фотография с висок мъж в елегантен балтон и филцова шапка. Мъжът позирал до луксозна черна лимузина. Имал остри черти и будни очи под въпросително извити вежди. Усмивката му била леко иронична. На улицата се виждали кафенета и ресторанти, а той и лимузината се намирали пред магазин с надпис Il negozio di tessuti. До вечерта Етел вече знаела, че това означава Магазин за текстил и че се намира някъде в Италия. Дълго се взирала в лицето на мъжа. Седяла със снимката пред огледалото и изучавала лицето си сякаш го вижда за първи път.  

Вечерта, след като майка й отсервирала скромната им вечеря, четиринайсетгодишната Етел подпряла делово лакти на масата и заявила в речитатив:

- Знам. Кой е. Баща ми.

Сара, изправена пред мивката, изпънала гръб.

- Някога в шивашката фабрика са идвали италианци, нали? Поръчвали са ишлеме за тях. Доставчикът на платове. Чернокосият мъж.

Сара бавно се обърнала и забърсала мокрите ръце в престилката. Седнала на края на стола, сякаш всеки момент ще скочи отново на крака. Била хубава, но преждевренно остаряла жена. Едва ли имала петдесет години, а била с посивяла коса и дебели вежди. Чертите на лицето й били симетрични и сурови, какъвто бил и животът й.

- Етел, миличка, защо реши така?

Етел извадила снимката и я сложила на масата. Майка й забила поглед в нея и дебелите й вежди се качили нагоре в невисокото чело. Тя наклонила мечтателно глава и гласът й изтънял като на момиченце:

- Хубав е, нали?

Етел кимнала и затиснала снимката с пръст.

- Искаш ли я? – попитала Сара

Етел отново кимнала.

- Хубав е. Като теб. Имаш неговите очи и вежди – въздъхнала Сара вече със своя плътен глас, дръпнала тялото си назад, по-далече от масата, сложила длани на нея и се надигнала уморено. – Ще измия чиниите, ти се прибирай в стаята си.

Етел взела снимката и се насочила към вратата.

- И миличка? – промълвила Сара зад гърба й – Нека повече да не говорим за това.

След тази нощ Етел развила различни теории за своето раждане – една от друга по-романтични. Имало сценарий, в който майка й и баща й се запознали в лятното кино. Прожектирали филм на Фелини. Например “Нощите на Кабирия“. Италианецът случайно седнал до майка й и бил запленен от нейните сълзи на сцената, в която  Джулиета Мазина плаче след като Франсоа Перие я ограбва и изоставя в тъмната гора. Баща й слушал филма на италиански, а Сара шепнела на своя език. След киното той я поканил на сладолед, разхождали се до късно в градската градина. Етел не се замислила как са общували двамата, непознавайки речта на другия, но някак приела, че езикът на любовта бил достатъчен.

В предпочитаната й версия на запознанството баща й, преди да сключи договор за ишлеме с фабриката, поръчал за проба специална кройка балтон. Първата среща на двамата била, когато Сара трябвало да вземе размерите му. Майка й се изчервила и затаила дъх докато обгръщала с шивашкия метър ханша, кръста, гръдния кош и раменете му. Италианецът наблюдавал как смущението плъзнало в издайническа червенина от деколтето през брадичката, бузите, до овалните й скули. Била привлекателна и същевременно свенлива. Видял синджирчето с Давидовата звезда и се обърнал към преводача:

- Lei e ebreia?

Мъжът попитал нещо младата шивачка и потвърдил на италианеца:

- Еврейка е. Казва се Сара.

- Сара, разбира се. – усмихнал се търговецът на платове и погледът му омекнал – Баба ми се казваше така.

При следващото си идване, балтонът бил готов и бил перфектен.

- Сара ли го уши? – попитал италианецът. Останалите потвърдили. Той се съгласил с поръчката към тази малка, далечна от страната му фабрика. На организираната вечеря по случай сключването на договора, поискал Сара да присъства. И така започнало всичко. Любовта им, събудила се докато Сара прегръщала високия красив италианец със своя стар шивашки метър, продължила около година. Той идвал често, при всяка нова доставка на платове. Тя го очаквала всеки път с туптящо сърце и повече италиански думи, които учела нощем след дългите работни смени във фабриката.

_ “Ciao, amore. Mi manchi cosi tanto”

Когато му казала, че е бременна, тя използвала новонаучени думи, като заеквала смутено с кратки изречения и много грешки. Не се страхувала от това, че е заченала от мъж, с когото няма брак. Страхувала се да не я изостави. И точно това се случило. След тази нощ италианецът повече не се появил във фабриката и поръчките секнали. Останала само чернобялата снимка, в която той позирал, облечен с ушития от Сара балтон.

Етел нямала обяснение защо чаровният черноок мъж напуснал живота им. Можела да съчини нови версии и за това, но повече й допадало да фантазира за историята на голямата любов на Сара, а не за нейния финал.  

След раждането, съвсем очаквано, майка й била отхвърлена от еснафския малък град и останала сама, издържайки с усърден труд домакинството и своята дъщеря, чиито очаквания растели с размера на дрехите й. За да смогва с разходите, Сара започнала да шие нощем у дома по поръчка на свои познати. Била добра шивачка и бързо станала популярна. Преобличащите се в кухнята мъже и жени карали Етел да се чувства презряна и бедна. Заминаването в големия град, за да учи, било спасението, в което тя се вкопчила. След завършване на Университета започнала да работи далече от родното място, а няколко години по-късно заживяла в Румъния, където направила кариера в международна компания. Връщането й у дома се случило едва сега – като Директор Човешки ресурси във Фабриката за стъкло.

Една година след пристигането си Етел все още имала усещането, че вчера е влязла с двата огромни куфара в майчиния двор. Не успяла да преминe през него небрежно влачейки ги на колелца, както много пъти си представяла – как се появява на порталната врата - с прическа и елегантно палто над коляното, на обувки с висок ток, а куфарите я следват безшумно. Не се получило така. Шофьорът на таксито - весел циганин флиртувал с нея в краткото разстояние от гарата до дома й. Закачките с красивата мълчалива дама на задната седалка не му попречили да я остави сама да свали куфарите от багажника пред погледите на съседите, които надничали над порутените огради. Етел вдигнала куфарите и в опит да запази достойнство и равновесие, тръгнала по разбитата алея.

През тази една година тя не потърсила нито една своя приятелка от училищните години. Била наясно, че всички те имали няколко деца и нископлатена работа. Мъжете им работели във Фабриката за стъкло и след уволненията било очевидно защо те също не се обаждат. Сара я приела благо, но без въодушевление. Етел очаквала майка й да грейне; да я засипе с благодарност за подобренията, които направи по дома им. Сара наблюдавала ремонтите с примирение. Вечер, когато се засичали за кратко на трапезната маса, почти не разговаряли; гледали с празни погледи някое телевизионно предаване от новият плазмен телевизор, стърчащ на захабения кухненски шкаф. После Етел се прибирала в своята спалня, а Сара сядала на шевната машина. Вече се била пенсионирала, но не спирала да шие за своята застаряваща клиентела – подгъви на крачоли и ръкави, някоя друга корекция или нов шев на окъсан ревер.

Одитът на германския инвестиционен фонд показал, че за изминалата година Етел е свършила добра работа – разходите за заплати на персонала били оптимизирани. Преподписали договора й за още две години, след което компанията щяла да се продаде на добра печалба. „Две години са малко време за големи житейски промени, но ужасно много за престой в това мизерно градче“, мислела си Етел. През седмицата била твърде заета в завода, за да скучае, но я очаквали 108 уикенда, в които да гледа през прозореца унилия двор на къщата, залитналата настрани чешма, кофите и щайгите до нея и онази строителна количка, изпръскана с вар, която Симо никога не прибирал. Държал я там като свой личен печат в живота им.

В един ноемврийски уикенд, когато влагата била затиснала земята, клоните - натежали от преминалия дъжд, а във въздуха се разнасяла миризмата на първите запалени печки на дърва, Етел преглеждала седмичните новини. Седнала в единствената удобна мебел в тази къща – старо претапицирано кресло от зелен велур , с лаптоп на колене, тя четяла за събитията по света. В Сирия войната продължавала, ядрената енергетика губела позициите, а роботизираните компании съкращавали персонал. Внезапно погледът й се върнал към заглавие  – „Генен тест установява потекло“. Пръстите на ръката й се вдигнали нагоре и тя застинала като пианистка пред следващата пиеса. После внимателно, с един пръст, щракнала върху заглавието.

Прочела текста няколко пъти, придърпала един тефтер и записала подробностите. После се заела с допълнително проучване. Написала няколко имейла и едва изчакала понеделника, за да получи отговор. От шведската клиника й разяснили какво е нужно да предостави и колко струва. Сумата не била малка, но дори да се налагало да тегли кредит с нарастваща лихва, щяла да го направи.

След седмица получила от клиниката специален компект за ДНК проба – с клечките в него взела натривки от вътрешната стана на бузите си. Изпратила генетичния материал за географски произход, както и за родово потекло. По този начин се надявала да разбере от кой район на Италия е баща й. Етел вече си представяла как в края на своя двугодишен трудов договор отпътува за Милано, Рим или може би Флоренция с двата си куфара, с прическа, качена на висок ток и палто над коляното. Куфарите вече щели да я следват послушно като пудели, а на чуждата гара таксиметровият шофьор щял не само да ги прибере внимателно в багажника, но да й отвори вратата с галантен поклон.

Стандартният срок бил 20 дни, но Етел нямала търпение и поръчала експресна поръчка в рамките на 5. Когато получила уведомителния мейл, че докладът е публикуван на интернет платформата на клиниката,  се намирала в заседание на Борда на директорите. Едва изчакала финала и с пламнали бузи изкочила от залата. Нахлула в луксозния си офис и за първи път завъртяла ключалката отвътре. Седнала на масата срещу прозореца, отворила лаптопа и въвела кода за достъп. Докато сървърът удостоверявал потребителя, Етел вдигнала поглед към брезовата горичка пред нея. Белите телца на дърветата прозирали зад огромния прозорец. Стволовете приличали на зараснали белези от рани върху плътната борова гора зад тях Между върховете висяла накъсана мъгла, небето затискало хоризонта и Етел си помислила, че всичко тук е заклещено да не се променя. Този пейзаж бил същият, още когато жените от отдел „Доставки“ застанали пред прозореца за първи път; косите им тогава не били сиви. За разлика от душите им. Само след секунди Етел щяла да получи своя еднопосочен билет за бягство и колкото небето да затиска този смачкан град, за нея нямало значение. Някъде там, над Италия, слънцето греело.

 

***

Когато Етел се прибрала в къщи, Сара белела орехи, а Симо седял до нея и ги чупел с кокалестите си старчески пръсти. Мълчанието между тях ги загръщало като стара, плетена на ръка жилетка. Сара отделяла ядките от шуплите и ги слагала в напукана керамична купичка. Усетила Етел преди тя да влезе. Сякаш дъщеря й била постояла малко на прага преди да натисне дръжката. Етел се появила с безупречния си тъмносив костюм, блестяща бяла риза и перфектен ръб на панталона. Като шивачка Сара можела да оцени качеството на дрехите й. Някога може би щяла да ушие този костюм още по-добре. Етел стискала в ръката нещо, което внимателно сложила до купичката с орехи.  Била онази чернобяла снимка, която Сара не била виждала почти двайсет години.

- Имаш ли да ми казваш нещо, мамо? – попитала Етел

Сара не поела дъх, защото нямала откъде да го вземе. Облегнала се назад, за да отвори дробовете си, но нищо не се получило. Продължавала да стои там – бездиханна и малка пред черния поглед на порасналата си дъщеря.

- Етел – започнал до нея Симо.

- Ти да мълчиш – изсъскала Етел – това няма общо с теб, ти дори не трябва да си тук. Взимай си мизерната строителна количка и се махай!

Симо не помръднал. Думите на Етел минали като виелица през двамата старци, разтреперали ореховите шупли и дори чернобялата снимка.

- Имам общо, Етел – продължил Симо, сякаш не я е чул – Аз съм твоят баща.

Очите на Етел, които досега били широко отворени, се присвили хищно. Челюстта й се стегнала и Сара се свила, сякаш очаквала тя да се нахвърли с оголени зъби върху двамата.  Симо продължил да говори. Разказал как с майка й израстнали заедно; как дори, когато си признали, че се обичат не се изненадали, дори въздъхнали в облекчение. После родителите на Симо му отредили друга съпруга. Не еврейка. Била кротка жена, почитала го и приела участта си да живее необичана. Но Сара била там, зад рехавата ограда между двете къщи, която той прескачал през нощ. Раждането не Етел не променило живота им. Грехът им бил достатъчно голям, за да натежи с появата на едно дете.

Докато го слушала, раменте на  Етел провиснали и тя седнала на стола срещу тях. Наместила в спомените си всичко – незабелижимото присъствие на Симо в живота им, грижата му за двора, за майка му, дори за нея като дете. Водел я на лекар, когато майка му била на смяна във фабриката, учел я да кара колело, веднъж дори ступал един хулиган в квартала, който я тормозел.

Когато Симо замълчал, Етел побутнала снимката.

- Този кой е?

Майка й повдигнала рамене.

- Не знам. Един клиент си беше поръчал балтон и искаше да е с тази кройка.

Мълчали дълго, постепенно пръстите на Симо зашарили по орехите и той отново започнал бавно да ги троши, а Сара да вади ядките от тях. Етел въздъхнала и станала от масата. Навън бил паднал здрач. Тя излязла и тръгнала без посока. Мракът изтривал улиците от земята. Градчето се унасяло в есенен сън. Етел видяла светлина, която прелива в различни цветове и се насочила към нея. Бил фенер, направен от малки разноцветни стъкла, който висял над стара дървена врата с надпис „Кафетерия“. Влязла вътре. Било уютно,  дървени маси и стени в охра. Седнала до прозореца витраж.

До нея изникнал възрастен дребен мъж с побеляла, но поддържана брада и усмихнати бадемови очи. Носел чаша чай и още една малка изящна чашка с питие в плътен оранжев цвят, ухаещо на ябълка. Сложил ги внимателно пред нея:

- Стори ми се, че имаш нужда от това, мило момиче.

Етел задържала поглед върху чашите, после го вдигнала към него и прошепнала:

- Благодаря ти, Семир.