Момчето, което следваше звука на арфа

 

Имало някога в далечните земи на Амазония момче, която всяка сутрин излизало от семейния дом, скован от тиково дърво и покрив от лиани, поглеждало към небето и казвало „Днес птиците ще пеят за мен“. После потегляло към горите с баща си, носейки на гръб клетки от тръстика. Всеки ден те двамата залагали мрежи по високите каучукови дървета и чакали с часове да уловят сладкопойни пернати. Бащата ги продавал на пазара в близкия град. Птиците приемали новата си съдба, в която пеели за наслада на скучаещите съпруги на богати търговци и управници на тази бедна страна. Понякога в селото на ловеца пристигали гневни клиенти и връщали клетка с мъртво създание, загинало от страх или мъка. Друг път се оплаквали, че певците не били достатъчно гласовити и искали в замяна нови. Дворът на ловеца на птици бил пълен с песнопойци в клетки – червен кардинал, райска птица, лорике, както и мака. Понякога момчето тайно пускало на свобода някой, задържал се дълго там. Баща му знаел за тези негови своеволия, но не казвал нищо.

Дните се различавали по това дали вали дъжд или грее слънце, а понякога се случвало и двете. В един ярък ден  двамата потеглили към гората, натоварени с мрежи. Бащата решил да поеме посока, която му била непозната. Избягвал я заради хищниците, населявали тези гори. „Там има много повече птици“- казал си той и за всеки случай нарамил пушка. Синът му пристъпвал  с малки крачки, но уверено. Бил още момче, малко преди да стане юноша. С голямо сърце, което туптяло в още крехък гръден кош. Тъмните му коси  падали на раменете. Детинското му мургаво лице греело в усмивка, която заличавала всеки опит да изглежда като възрастен.

Щом навлезли навътре в джунглата, слънцето се завило през глава зад короните на дърветата и в този ден не се показало повече. Колкото повече крачели между храсти, лиани и стволове, толкова клоните високо над тях се сгъстявали. Светлината ставала призрачно зелена, влагата бродирала сребристи нишки  над главите им, а въздухът издишал различни аромати – на мочурище, на дървесна кора, а често и на смола. Момчето усещало мократа риза на гърба си „Сигурно  мириша на горски дух“ – помислило си то. 

Малко след пладне, докато бащата опъвал мрежите, момчето се заслушало в нечии трели. „Дали е червен кардинал?“, запитало се то и тръгнало към звука. Отваряло храсти, прекрачвало паднали дървета, над него прескачали дребни маймуни, вероятно сеймири. Момчето се разгневило – „Ще уплашат с крясъците кардинала“. Песента обаче се чувала все по-ясно и момчето се движело още по-бързо през джунглата. Когато вече бил съвсем наблизо, всички звуци внезапно изчезнали. То застинало. Знаело какво означава това – „Когато настане пълна тишина е дошъл биздиханният вятър – казвал баща му – той отнася дъха на всички живи създания. След него идват Хищниците“ . Сърцето на момчето притихнало, а после направило отчетливо два такта – туп-туп. Преди да чуе как ще запрепуска  като подплашен кон, момчето вдигнало глава, избрало първото най-високо дърво и започнало да се катери колко може по-бързо. „Единственият ти шанс, сине, ако дойде бездиханният вятър, е да се изкатериш възможно най-високо“ го учел баща му. В лицето му се блъскали клони, надирали колената, но то се изкачвало все по-нагоре, докато стигнало върха. Когато извисило глава над дърветата, сърцето му  замряло и после отново направило два отчетливи такта – туп-туп. Накъдето и да погледнело, се виждала само джунгла. Малкият ловец на птици поел дълбоко дъх за първи път откакто нозете му се отлепили от земята.

Бил загубен в амазонската джунга.

***

Малкият ловец прекарал нощта на дървото, прегърнал здраво ствола пред гърдите си. Чувал как под краката му хрущели клони – маймуните се прехвърляли над главите на пумите. Виждал как смарагдовите им очи присвятват в тъмнината. Захладняло; от топла и лепкава, влагата станала остра и започнала да боде голите му ръце и да се плъзва под ризата студена като змия. Момчето допряло буза до кората на дървото, усетило милувка на мъх и вдъхнало аромата на смола. „Птиците не пеят“. В тези дни от годината трелите не спирали и през нощта; пернатите се ухажвали страстно. Любовните серенади секвали само, ако наоколо обикаляли зверовете. Момчето се унесло. „Добре е да събера сили за утрешния ден“. Отново си спомнило джунглата до края на хоризонта. „Кой казва, че хоризонтът е права линия? Тук, в Амазония, той е кръг, ограждащ гора“. Малкият ловец на птици притиснал лице до мъха и малко преди да заспи чул далечна мелодия на арфа. „Може би умирам – помислил си той -  Бог ми изпраща тези красиви звуци, за да извести, че ме прибира“.

Рано сутринта се събудил от птичите песни. Тялото му било сковано, а лицето – мокро от росата. Бил гладен, но бодър. Слънцето светело приветливо. Момчето се спуснало на земята и поело отново през джунглата без път и посока. Закусило с манго и папая, пило вода от поток, скрит под папратови листа. По обяд завалял дъжд. Птиците отново изчезнали. И тогава, седейки под едно палмово дърво, загубен в броя капки, които се стичали  в краката му, момчето отново чуло арфата. Била същата мелодия, като през нощта, но и не съвсем. Сега пръстите на изпълнителя тичали по струните; звуците се гонели един друг, издигали се над дърветата и после се спускали с дъжда надолу. Момчето се изправило, затворило очи и наострило слух.

После ги отворило широко с взор, отправен дълбоко в джунглата. „Ще нарека тази мелодия „Пътя на спасението“, прошепнало то и се затичало напред.

Момчето следвало звука на арфата цели три дни. Понякога мелодията се губела,но когато идвал бездиханният вятър, арфата се чувала най-ясно. „Мога да следвам Пътя на спасението само, ако се движа с хищниците“, осъзнало още в края на първия ден младият ловец на птици - „Ще оцелея само, ако рискувам“. Бил тих и бърз. Изхвърлил каучуковите обувки, тичал бос, за да вдига най-малко шум. Свалил ризата, намокрил я в първия поток и я увил около главата си, за да се охлажда. Вече не се задъхвал, тичал все по-леко над земята, листата не потрепвали край него, клоните се събирали в гъста стена, прикривайки го от пумите със смарагдови очи.

В края на третия ден внезапно слънцето го заслепило. Пред него се простирала ливада, оградена от гори. В самия й край се намирала висока каменна къща, а покрай нея били разположени малки постройки от тръстика и слама, които наподобявали къщите в неговото село. Дребни точки  трептели около тях и момчето разпознало хора. Някои носели вода, други обработвали земята. Виждали се тичащи деца, следвани от кучета. Момчето закрачило по ливадата „За първи път от три дни се движа без да тичам“- казало си то, все още не вярвайки на очите си. Наоколо се носел глъч, не се чувала арфа. „Жив съм – повторило няколко пъти момчето – арфата беше халюцинация“, но веднага отхвърлило тази мисъл. „Тук съм заради арфата, няма друга истина“. То свалило ризата, увита около главата му, облякло я, прекарало пръсти през заплетените коси. Погледнало одраните си ръце и крака – „Аз идвам от амазонските гори, а не от салон за чай“, казало си момчето и уверено тръгнало към каменната къща.

Никой не му обърнал внимание докато не се изправило пред входа. Вратата била отворена; прекрачило и отвътре го лъхнал аромат на канела. Докато очите му свиквали със сумрака, чул плътен женски глас „За къде си тръгнал, младежо?“ – уловило диалект, срещан на пазара в големия град. Познат език от непознато място. Из неговите земи не говорели така. „Аз съм много далече от дома“. Малкият ловец на птици повдигнал брадичка и заявил на едрата жена, явно прислужница – „Идвам при арфата“. Тя спуснала учуден поглед по окъсаните дрехи и босите крака, после погледнала откритото му миловидно лице и махнала с ръка нагоре – „Господарката е на втория етаж“. Той тръгнал по широки мраморни стълби, от които ходилата му изтръпвали. Минал покрай кристално огледало – оттам го погледнал мургав юноша с изправени рамене, който само преди три дни бил момче. Продължил по коридора и тогава чул звука от арфа. Бил толкова близо, сякаш излизал от сърцето му. Влязъл в просторна стая, в чийто край, до прозореца, видял арфа и момиче на години, близо до неговите. Лицето й било сериозно и отнесено. Тя го погледнала със очи, смарагдови като на пума. Без изненада, сякаш очаквала всеки момент да пристигне.

Оттогава, в тъмни нощи, когато свещите се давели в разтопеното си тяло, малко преди да се спусне в царството на съня, той виждал картината на тяхната първа среща. Младият ловец на птици с изподрани ръце и скъсана риза и тя – в бяла дантелена рокля и прибрани тъмни коси на опашка.

„Бях загубен в джунглата“ – казал – Спаси ме арфата“ и добавил „Ти свиреше, когато идваха хищниците и птиците спираха да пеят“.

„Когато птиците пеят, аз не свиря, слушам ги“ – казала. После лека усмивка пробягала по лицето й – „Звукът на арфата е бил единственият ти път