Абаносовoто легло

 


Казвам се Морис и първото, което ще чуете за мен е, че имам абаносово легло. Когато на събиранията в дома ми се появи нов гост, останалите го завеждат в спалнята и с гордост представят черното легло кралски размер. Приятелите ми са срещали абанос само във вид на малки слончета. Веднъж някой се опита да изчисли с какъв брой е лишен туристическия пазар. Беше близо четири хиляди. Не знам дали е голяма загуба за производителите на сувенири в Шри Ланка, откъдето е дошло леглото ми.

Баба ми Хералда, в чиито вени солидно се движела здрава немска кръв, била женена за англичанин. Неговата служба към Империята преминала като губернатор в британска Шри Ланка, която до средата на миналия век се наричала Цейлон. Всички роднини в Долна Саксония оплаквали злочестата участ на младоженката. Те си представяли как тя подгизва в скука и безнадеждност насред джунглата, обградена от тъмнокожи, невежи цейлонци. И през ум не им е минавало, че докато съпругът й пътувал, зает с управлението на северната област на острова, Хералда живеела щастливо в губернаторското имение – дворец с многобройни каменни балерефи, изобразяващи живота на Буда. По цял ден тя преговaряла с търговци на скъпоценни камъни – купувала и продавала турмалин, сапфир и рубин.  Нощем слугите чували до изгрев песните на популярната по това време Лола-Лола и трополенето на Хералда, която танцувала суинг около грамофона. На сутринта баба ми се появявала на закуска бодра, с искрящата червена коса и блестяща бяла кожа, внимателно пазена от тропическото слънце. Не закъсняла нито веднъж.

В младостта си дядо ми бил поет. За да избие от главата му поривите на музата, неговото благоразумно  семейство издействало назначението в Цейлон. Дядо ми приел участта си стоически; отворил всички енциклопедии; разучил всичко за островната държава и се успокоил, че през нея са минали индийци, китайци, холандци, португалци, араби и на финала – достолепните британци. „При  толкова много  посетители Цейлон ще прилича на шумен бордей от култури – казал си дядо ми и заедно с Хералда стегнали сандъците за новия живот. Тропиците се оказали наистина очарователни. Дядо ми пътувал из поверената му провинция, рядко се завръщал в имението, но винаги  с трепет, носейки в чантата от биволска кожа тефтера със стихове. Прислугата, както и честите гости на Хералда, никога не чули поемите му. Tова се случвало само в присъствието на червенокосата му съпруга. Когато губернаторът се прибирал от своите дълги командировки, спалнята им светела приглушено до изгрев. Долавял се напевният глас на дядо ми, който тихо редял новите строфи. На следващия ден губернаторът  бил мълчалив и отпаднал от безсънната нощ, а Хералда светела като скъпоценните си камъни, които държала в дървени кутии, обшити със зелено кадифе. Дядо ми издЪржал на безсънието не повече от три нощи. На четвъртия ден, залитащ от изтощение, но блажено усмихнат, той се качвал на автомобила и потеглял на своите служебни обиколки. Лола-Лола отново огласяла имението нощем.

След Втората световна война Цейлон, хитро и без оръжие, спечелил независимостта си. Един ден дядо ми се прибрал, седнал на масивния стол от абаносово дърво, опрял длани на ръкохватките от слончета и унило заявил, че е безработен, а семейството – разорено. Хералда не трепнала. Без да бърза, тя извадила от писалището банковите извлечения. В този момент дядо ми установил, че от търговията със скъпоценни камъни жена му е натрупала богатство, което да осигури старините им.

След завръщането им в Лондон, бившият губернатор се отдал на крикет – спорт, който практикувал още в колонията. Поезията също присъствала в живота му. Наместила се в ежедневието като котка на хамак.  Хералда официално поела семейните финанси. Прозорливо се включила като акционер в няколко компании – инвестиция, който ме издържа финансово и днес. От Цейлон, освен скъпоценните камъни, Хералда взела само една вещ – абаносовото легло. Едва ли някой се досещал защо червенокосата съпруга на бившия губернатор е толкова привързана към тази мебел.

Няколко десетилетия по-късно мога да разкрия загадката. Хералда, както и аз, никога не сме заспивали. Майка ми не беше белязана с тази наследственост. Засега няма признаци, че ще продължа семейната линия и вероятно ще се окажа последният постоянно буден потомък. Абаносовото легло било ложето, в което баба ми намирала блажен унес в слушане стиховете на своя съпруг.

Аз самият не помня Хералда. Тя починала в любимото си легло, когато съм бил две годишен. Една сутрин дядо ми отворил очи и преместил тефтера със стихове от гърдите си. Сепнал се от тишината. Обичайно Хералда вече организирала шумно деня из къщата. Тази утрин тя лежала с ръка под бузата. По спокойното й лице, с плътно затворени очи, той разбрал, че жена му е потънала в своя вечен сън – единственият, който я споходил. Както често се случва с възрастните двойки, дядо ми я последвал година по-късно. Майка ми казваше, че си тръгнал от живота с онзи трепет, с който се прибирал някога в губернаторското имение.

***

След като навърших двайсет аз напуснах дома на родители си и заживях сам в апартамент в Южен Лондон. Жилището ми се превърна в свърталище на бохеми и  безпарични студенти. Идваха късно нощем, след като ги изхвърляха от евтините барове. Една вечер дойдоха приятели от театралната академия. Помня, че беше вече ноемврийски хладно, защото бях запалил камината. Момичетата бяха възхитени да седят край огън, докато обсъждат нашумяла премиера.  Минавайки по коридора, вдигнах чаша за поздрав към портрета на Хералда. Баба ми ме гледаше присмехулно от стената с копринени тапети. Тази нощ освен мен, още някой нямаше да спи и се надявах това да е една русокоса девойка със смущаващи зелени очи.

В мига, който се изтегна в абаносовото легло, от нея се отдели въздишка, която чувах за първи път до себе си. Беше като сладък аромат, който полепна във въздуха и ни зави до раменете.

-          Боже, това легло е вълшебно – пророни Зеленооката.

Замълчах. Обичам да се шегувам с приятелите си, взел съм от Хералда бързия ум и усет към момента, които за разлика от нея, не съм употребил в нищо полезно. Сега обаче не изпитах нужда да упражнявам остроумието си. Просто лежах, покрит от въздишката на момичето.

-          Ако спях в такова легло, щях да сънувам приказни сънища – продължи след кратко мълчание Зеленооката.

Повдигнах се настрани и опрях глава на ръката. В сумрака виждах контурите на лицето й като през замъглен прозорец в есенен ден .  Дорисувах на ум останалото. Винаги правим така. Добавяме от себе си към това, което ни привлича. Илюзията е невидимата картина -  цветовете, с които сме запълнили първообраза, нюансите и светлосенките.

-          Какви приказни сънища? – чух гласът ми да се включва. Косите й бяха

разпиляни на възглавницата като изсипан слънчев пясък; ръцете й - отпуснати кротко до тялото. Едната се премести бавно на гърдите пръстите й полегнаха там.

Момичето отново въздъхна и пак ме заля със сладък покой.

-          Тези сънища, Морис, идват от приказките. Не се промъкват от деня, от

блъскането в метрото, десетките разговора и изпити кафета. Спохождат ни внезапно като лятна буря.

Опитах да си представя лятна буря. Как притъмнява насред пладне, сякаш слънцето е залязло преди миг. Въздухът става остър и строг като учител. Всичко е синкаво, дори тревата. Небето придобива пепеляв цвят. После дъждът се изсипва, а аз зъзна под някоя стреха и наблюдавам как капките се пръсват в земята.Но не това е приказният сън, догадих аз, непознаващ сънищата. Той идва с изригването на слънчевата светлина, прогонването на сивия мрак и завръщането на цветовете. След тях пристъпва топлината – влачи шлейфа си по цветята и те отново отварят листа.

Усмихнах се в сумрака и за първи път в целия ми буден живот усетих желание да разбера какво точно е да сънуваш.

-          Разкажи ми някой приказен сън – обръщам се към Зеленооката.

Тя разказа един, в който е била съзнание в оранжево море. Над нея светели три слънца. Описа как се е носела от вълна на вълна – капка спомен от създаването на света. Не е имало земя, нито познатите звезди. Небето се изливало във водата със светлинни снопове.  Притихнах, сякаш бях там и се катерех по ръба на оранжевите вълни.

Когато приказният сън свърши, изгревът вече подпалваше прозорците. Ръката под главата ми беше изтръпнала и усещах клепачите си странно натежали. Бях сигурен, че не съм заспивал, макар че как може да си сигурен в нещо, ако не си го преживял. Зеленооката отново въздъхна, но този път беше съвсем обикновена въздишка  - на човек, който е будувал дълго. Тя притвори клепачи и тихо заспа. Станах и отидох в кухнята. Направих си кафе, излязох в коридора и застанах пред портрета на Хералда. Баба ми беше позирала на островния бряг на Цейлон. Имаше нещо в картината, което виждах едва сега. Далече зад гърба й грееха три слънца, а окенът се люлееше в оранжеви вълни. Пристъпих напред и се взрях в ъгъла на платното. Там, леко и артистично, дядо ми беше надраскал своето име. Морис.  Вдигнах поглед към Хералда и отвърнах на усмивката й. После отворих вратата до портрета и влязох в кабинета си, където ме чакаше библиотеката с мои стихове, неиздадени и непрочетени на никого. Досега.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Когато Луната слезе долу

Абаносовoто легло

65 удара в минута